Понякога безцелно наблюдавам.
Невидима,притихнала,сякаш встрани от живота.
Оглеждам се в лица,гадая какво ли вълнува деня им.
С каква ли мисъл заспиват и събуждат ли се обичани.
Не ги запомням.
Просто лица…
Но често съм тъжна след това.
Вече срещам все по-малко жени с рокли на цветя и жадни къдрици,разпилени като ореол около главите им.
Все по-малко изправени гърбове,които се осланят на силна мъжка ръка,прегърнала ги през кръста.
Все по-малко нарисувани сърца по запотените стъкла и все повече празни погледи през стъклото,загледани в нищото.
Жените носят сякаш килограми думи,мисли и премълчани стенания в дамските си чанти.
Ни следа от фуклата на ток,нежна като първото кокиче.
Ни следа от цветните жени с червеното червило.
Понякога си тръгвам тъжна и си обещавам да не правя повече това,не ми е притрябвала булевардната тъга
Но го правя отново и отново.
Някак си не признавам пред себе си,че ми липсват и на мeн миговете безметежност.
Дали ми личи?
Ами ако някой се опита да чете и по моето лице?
Дали ще го натъжа?
Дали?
Вашият коментар