В мен живее един различен свят,който прилича на малка къща на плажа,която говори чрез морските вълни.
Не се знае дали някой обитава тази къща и който е влязъл в нея мълчи.
А аз не каня гости,обичам да слушам тишината.
Няма врата,а през прозореца надничат доста любопитни.
Никой не почука на него,обаче.
“Красива къща” съм чувала да казват мнозина.
“Не бих могъл да обитавам това място”
подминават други.
А аз тананикам,за да не чуят колко мога да крещя от самота.
Едно продължително тананикане успокоява желанията да отворя прозореца и да поканя случаен минувач.
Сценарият,който ме ужасява е,че ще влезе с обувки,ще се разходи шумно и гръмко ще се смее.
После си отива,оставил пясъците на времето да заличат характер,който полирам от деситилетия.
Ами ако треските по красивата фасада го разранят и той се изплаши?
Да бягат на воля и да се спират за малко идеално ме устройва.
Може би докато не спре онази буйна река на чувствата,която сега като с малък бент съм спряла.
Скрита съм и аз зад прилежно сковани дъски от мълчания и чакам.
Ще се излее тази река върху мен,знам го.
Ще помете морския бряг и гръдта ми ще сграбчи във водовъртежът на сърцето.
Сезоните ще са все дъждовни,времето меко за сезона и нито един метеоролог няма да може да предрече твоята буря.
Ще бъда винаги себе си.
Никога нечия.Винаги за теб.
Винаги слънчева.
Ще оставя следи по кожата ти след дългите сутрини на безкрайното време и ще го проклинаме,че не тръгва наобратно.
Да наваксаме изгубените мигове.
Да си купим цветя,покъщнина и да наредим спомени по стената.
Влизаш ли през прозореца?
Нямам врата,недей да я търсиш.
Вашият коментар