Една въздишка,която не смея да изрека с думи.
Наобратно ми се живее,по иначе ми се обича и никак не искам да си на повече от докосване разстояние.
Искам да ми подкосиш колената,докато забравя всички погрешни стъпки дотук.
Да не оправдаваш със суеверия за липсата на чувства.
Просто да се оставиш на любовта.
Да те прегърне чрез мен и да заживее в сърцето ти с моето име.
От страха да обичаш забързваш крачка и търсиш звуците на самотата в покрайнините на душата си,където често отчаяно си наранявал себе си,навместо някой друг.
След това се връщаш при мълчанието помежду ни и му обещаваш,че съвсем скоро ще го прибереш дълбоко в себе си.
На мен нищо не казваш,много закъсняваш и винаги търсиш разстоянието помежду ни.
Успокоен от нашето нищо,ми говориш небивалици,ненужни подробности и споменаваш сезоните.
Всеки път отчаяно се оправдаваш от чувствата си,които така умело прикриваш.
А аз съм щастлива в красива самота, само на докосване разстояние.
Понякога на дни очакване.
Понякога в разочарование.
И като говорим за сезони е хубаво да използваме истинските им имена.
Така в преносен смисъл лятото не разбра колко много го мечтаем.
А чувствата ни все още чакат да се стопли.
Да ги стоплим.
Почти юни е,какво още чакаш?
Вашият коментар