За много неща избързах през годините.
Тичах.
Препусках през дните,през целите,през себе си.
Бързах да се влюбя,да изпепеля любовта от очаквания и да я задуша от внимание.
После исках да изкачвам стъпалата по две,за да стигна по-бързо до върха и да остана там.
Чак тогава щях да се наслаждавам истински…вярвах в това.
Исках всичко веднага,по-бързо и колкото се може повече.
Ден след ден запъхтявах дните от собствените си очаквания.
Полети,срещи,запознанства,приятелства,раздели,празници,плажове,зима,прегръдка,сълзи и буца в гърлото.
Познато,нали?
Нямах време да полея градинката вътре в мен,да оплевя ненужното,да си подаря разговор.
Докато тялото ми не реши да ме освести.
Да намести време в празнотата на очакванията и на глупавите цели.
Да придаде смисъл и бавно удоволствие от малките неща в дните.
Да ми покаже цялата картина от пъзела,не просто отделните късчета,които аз неистово се борех да събера в нещо велико.
Велико е да живея бавно.
Да оценявам удоволствията,които по една или друга причина бях приела за даденост.
Да мога да пия кафе (докато събирах отново тялото и духа си,не можех да изпия и глътка от любимото кафе,нито да хапвам,да пия вино…).
Да пътувам бавно и без никакви снимки,грим,без нищо излишно.
Да допусна любовта да се погрижи за мен.
Да допусна,че мога да не отговарям на нечие очакване.
Да допусна да бъда себе си в дните си.
Да се грижа за себе си първо.
Защото бях приготвила с чувство на задоволство крилата си за полет.
Докато тялото ми не реши да ме пръсне на малки парченца,които се наложи да събирам пълзейки.
Буквално.
А сега бавно.Осъзнато.
Защото за много неща избързах през годините.
Сега ще се изчаквам.
Вашият коментар