От малка съм художник.
Рисувах пейзажи,любимото си куче,вази с цветя и сърца в причудливи цветове.
Като порастнах с невидими четки рисувах мъже.
Мъж като мъж,оцветен в любовта ми и със суперсила,създадена му от влюбена жена.
Оцветявах,триех,пак оцветявах и образът вече нямаше нищо общо с реалния.
Стоп.Мъж-разочарование.
И после отново-влюбена жена,ярки цветове,суперсили…
Големите очаквания бавно триеха като с гъба ярките му цветове и той избеляваше до невзрачен.
Или до този,който е бил всъщност.
Отново четките на моето въображение бяха виновни.
След това спрях за оцветявам,а дорисувах и украсявах …
Пак,и пак,и пак…
И после той ме срещна.
Сивият-без цветове,без четки и измислени фантазии.
Той съвършено е нарисувал себе си с годините.
Платно,изцапано с грешки,живот и много случки.
Детайлно изваяно и с мъжка сила,колкото е нужна.
А аз?
Аз прибрах четките си и не търся цветовете му.
А той ми рисува щастие всеки ден.
Без да е измислено.
Вашият коментар