Да спреш да виждаш този,който обичаш е жестоко наказание.
Сякаш някой изтръгва от сърцето ти живеца.
Сякаш някой ти е отнел възможността да се наслаждаваш на живота през очите на любимия,или ти е изтръгнал способността да вкусваш живота.
Ей така,без предупреждение.
Следват нервни сривове,няколко реки от тъга и прераждане.
Нова планета,без орбита и нужда от съзвездия.
Без космически чувства,но пък с нормални човешки.
Усещаш насладата от живота,без да се налага да има втори.
Смееш се на глупави комедии,купуваш си сама цветя и знаеш колко много означаваш за най-важните очи-тези,които виждаш в огледалото.
Без да се съмняваш в себе си,без да се налага да си винаги красива за някой друг.
Какво изцеление е влюбването в самите нас,дори и не подозираме.
Колко раздели са нужни,за да “отплепят” от теб слой от емоции,които водят до теб наистина.
Условието е едно:Без право на виждане.
Това е единствената раздяла,която изцелява.
Защото срещнеш ли го,звездите се пропукват от спомени за лято,ясно небе и топло тяло.
Или накратко:
Как краят става начало.
Вашият коментар