“Научи се да се наслаждаваш на живота в тишина.”,
така ми беше казал някога този,който аз обичам с поезия.
“Недей да сграбчваш щастието за гърлото и да го стискаш,за да не избяга.Ще го удушиш,а чуждото щастие няма как да припознаеш за свое.”, пак той.
“Не нося часовници,защото те разтеглят минутите в цифри и някак си не ми се иска времето да бъде затворено в тяло на ръчен часовник.
Нека бъде измервано с очите ни,с белите коси,със спомените и любовта.”,учеше ме той.
Спомням си и как ме научи да изживявам хубавия момент с цялото си същество,чак до пръстите на краката си.
Успях да усещам едно леко потръпване от момента на наслада,умението цялото ми същество да участва осезателно в процеса на щастие.
Толкова неща знам от мъжа,опитомил мен,думите и щастието ми.
Но никога не се научих как да избягам от прегръдката на самотата след като той си отиде.
Тези хора си отиват без много думи,защото оставят следа.
Този човек остави и белег отляво,там където вечно нещо ще ми липсва.
Вашият коментар