Когато реших да догоня себе си,започнах да бягам.
Бягах,задъхана и изпотена от кошмарната загуба дори на сянката си.
Непозната ми беше тази надпревара оттам,където останах и там,където си мислех че бях.Вятърът свистеше в ушите ми,напомняйки ми какво е да живееш.
Бях забравила усещането за свобода.
Бях забравила себе си някъде и се оставих да бъда опитомена.Защото така се прави като обичаш,ще кажат някои.
Именно така не се прави,ако обичаш.
Научих го много бързо и трудно го приложих.
Оставиш ли свободата си в ръцете на някого друг,той така те скулптурира,че губиш форма и образ.Заприличваш на нещо,което някой друг иска да приличаш.
И живееш чужд живот.
В един момент толкова много заприличваш на „твореца“ на твоето Аз и собственикът на твоята Свобода,че започваш да дишаш автоматично и се изпаряваш от картината на Живота.
Живееш нечий друг живот,механично изпълняваш нечии други мечти и изговаряш нечие име повече,отколкото твоето собствено.Като мантра за погубване.Като ритуал за заличаване на личност.
Така се прави,когато обичаш.
Или когато не обичаш себе си.
Последното изречение допълваш,когато станеш жертва на своята любов,а жертвоприношението си ти.
А сега свистенето от шепота на вятъра,който се опитва да ти напомни защо бягаш.
Защото някога също започна да гониш.Но тогава в обратната посока-отдалечавайки се от себе си.
И вятърът беше попътен и клоните ти бяха меч,а не бич.
Хубавите неща не ставали лесно,казват някои.А когато живееш лесно е толкова хубаво,казвам аз.
Но когато не си бягал от себе си.
Сега,докато се настигаш ще е изпитание,което да си спомниш ,когато ти се подарява Свобода.
Вашият коментар