Пукнатините, през които влиза любовта.

Сърцето преминава през много грешни ръце.

Събужда се до различни тела, прегръща слабости, недостатъци и качества.

Обича измисленото “завинаги” на едно начало и си тръгва изморено от края.

Понякога имаме усещането,че ще се разпука на парчета, че никога повече няма да има кой да го залепи с любов.

Кълнем се,че точно тази любов е най-голямата и повече няма накъде да обичаме.

А всъщност в пукнатините ни влиза толкова много светлина, която променя времето вътре в нас, че дори не можем да го осъзнаем понякога.

Кой си обичал на 15 години, в кой си се влюбвал до уши на 25, на какви уроци те научи любовта на 30…

Ние се променяме,сърцето ни си остава доброто търсещо хлапе.

И един ден откриваме някой, в чийто ръце разпознаваме спокойствието.

В чийто очи откриваме дългия път.

В чийто устни чуваме глъсът на звездите, когато си пожелаваме нещо в летните безоблачни нощи.

Него си пожелаваме, за да подпрем глава.

За да си спомним какво е любов.

Да усетим колко сме изморени от търсене.

Къде беше?

Защо сега?

Отдавна трябваше.

“Точно сега е времето”, прошепна времето.

“Вече знам какво не е любов и мога да я различа”, прошепна сърцето.

“Наслади се на момента”, си казах аз.

За този момент сме се родили.

Той ще се прожектира като на кинолента и някой ден, когато решим да се върнем в красотата на спомените.

Ето, пада звезда.

Пожелавам си вечно лято,в което аз и ти е винаги равно на ние.

На любов.

На онова чувство на блаженство, когато усетя парфюма ти по мен.

Ето, пада звезда.

Пожелавам си твоята любов.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *