Сърцето преминава през много грешни ръце.
Събужда се до различни тела, прегръща слабости, недостатъци и качества.
Обича измисленото “завинаги” на едно начало и си тръгва изморено от края.
Понякога имаме усещането,че ще се разпука на парчета, че никога повече няма да има кой да го залепи с любов.
Кълнем се,че точно тази любов е най-голямата и повече няма накъде да обичаме.
А всъщност в пукнатините ни влиза толкова много светлина, която променя времето вътре в нас, че дори не можем да го осъзнаем понякога.
Кой си обичал на 15 години, в кой си се влюбвал до уши на 25, на какви уроци те научи любовта на 30…
Ние се променяме,сърцето ни си остава доброто търсещо хлапе.
И един ден откриваме някой, в чийто ръце разпознаваме спокойствието.
В чийто очи откриваме дългия път.
В чийто устни чуваме глъсът на звездите, когато си пожелаваме нещо в летните безоблачни нощи.
Него си пожелаваме, за да подпрем глава.
За да си спомним какво е любов.
Да усетим колко сме изморени от търсене.
Къде беше?
Защо сега?
Отдавна трябваше.
“Точно сега е времето”, прошепна времето.
“Вече знам какво не е любов и мога да я различа”, прошепна сърцето.
“Наслади се на момента”, си казах аз.
За този момент сме се родили.
Той ще се прожектира като на кинолента и някой ден, когато решим да се върнем в красотата на спомените.
Ето, пада звезда.
Пожелавам си вечно лято,в което аз и ти е винаги равно на ние.
На любов.
На онова чувство на блаженство, когато усетя парфюма ти по мен.
Ето, пада звезда.
Пожелавам си твоята любов.
Вашият коментар