Ако знаех кога ще направя последните крачки навън и кога завинаги ще се настанят последните сълзи в очите ми…

Ако знаех кога за последно ще докосна ръката ти, преди завинаги да затворя спомените в юмрук…

Ако знаех кога ще се смеем за последно с тебе двамата…

За какво щях да съжалявам?

С любов ще бъда ли изпълнена,със спомени ли,със съжаление ли?

Къде щях да полетя в мислите си,докато съм слаба тялом?

Колко дълго щях да се рея,докато те вися някъде долу,смеейки се…

Забравил ме в безкрайните цветове на живота, сложиш моя цветен смях някъде на стената на спомените си…

Няма да ти липсвам,а ти няма да ми липсваш вече.

Единственият път, когато няма да ми липсваш, е когато спра да чувствам каквото и да е.

Не искам нищо да преосмислям,нищо не търся, нищо не искам да взема със себе си.

Само исках да бъда подслон на твоята любов там някъде.

Да я завия,да я погаля, да не я променям. 

Щях да живея за нея,да дишам чрез нея и да извървя последните стъпки до теб.

Какво друго му трябва на един живот?