Имам белег на ръката си. От телефон…

Използвам го според седмичния ми брояч около 9 часа на ден…

Девет часа!!!!!

Всеки ден едно малко светещо екранче отнема 540 минути от живота ми.

Краде от времето ми с приятели,от сутрешното ми кафе, от съзерцанието на красотата на пролетта.

Не запечатвам красотата на розите в очите си, използвам камерата.

Не докосвам нежният цвят на цветната арка в парка, защото държа телефона си.

Като израстък от собственото ми тяло.

Забравила съм да се наслаждавам на небето,да се заглеждам в лицата на хората и техните особености.

Да забавя крачка и да видя как дете погалва куче,

как възрастна дама с бастун крета бавно и с нежелание към своята бездна.

Дори не съм се огледала колко познати лица са остарели и побелели.

През всички тези 540 минути на ден аз изпускам живота си.

Подарявам го на изкуствен интелект,който ми показва хиляди лица и безполезни думи,който ми остави белег върху ръката и изпразва сърцето ми,за сметка на ума.

Всички крачки аз изминавам с поглед,забит в телефона, чуждото одобрение и погледа на всички, които гледат дали съм достатъчно нещо си.

Дали да не се присмеят на недостатъците ми и пороците ми .

Не поглеждам себе си в огледалото достатъчно, дори съм забравила как изглеждат очите ми.

Няма да ги разпозная на снимка, няма да успея да разпозная Вселената,която са.

За сметка на това съм огледало за останалите, едно много сервилно огледало.

Кога забравих за света около нас и започнах да го живея през екраните?

Кога го забравихме всички ние?

Кога ще се върнат 540 минути на ден?

Нека всеки отговори за себе си.

Аз реших, че днес смисъла на деня ми ще открия в цветята в парка.

И няма да заснема нито едно.

Защото те заслужават да се огледат в очите ми.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.