След полунощ е времето, в което моите страхове оживяват

След полунощ е времето, в което моите страхове оживяват.

Събуждат се в ума ми и водят безкрайни дискусии в мен.

С шепи, ледени и мръсни стискат сърцето ми, докато го изморят.

На режим оцеляване е и тази любов.

На режим безсилие.

При мен краят започва с огледалото.

Поглеждам се и виждам тъжните очи на една щастлива жена по презумпция.

Страхът, прегърнал ме през рамо, ми посочва малките неразличими за чужди очи белези от тъга.

Добре се прикривам, умея ги тези неща.

А вътре в мен цари тежката разруха като след война.

Като онези видеа на градове след бомбардировки-злокобна тишина, разрушения и спомени за изведнъж прекъснат живот.

Сякаш посредата на един щастлив уикенд, някой е изтръгнал нишката на живота и я е запалил.

В мен самата е било война.

Кога?

Защо не съм усетила?

Колко ли тъга мога да понеса, преди да се разходя по отломките на собствената си любов?

Колко много рокли, коси и начервени устни съм мислела, че могат да надвият един студен самовлюбен мъж?

С колко нежност съм носила Егото му на ръце, погалвала съм всяка малка слабост и дори съм посадила красота там някъде.

Като да вървиш в безкрайна пустош и изведнъж виждаш пролетно цвете…това съм аз в него.

А той в мен-разруха.

Оставя спомени,  което аз украсявам като съвършени.

Оставя мигове, чийто аромат и любов още пазя.

Сякаш току-що са били.

Той не ги помни.

Страхът ме стиска в прегръдка, аз размазвам грима си с плахи сълзи.

И се страхувам.

И тази любов изветрява.

Като забравен любим парфюм.

Като аромат, който е бил част от самата мен и изведнъж ми прилошава от него.

Като лепкав натрапчив спомен за нещо хубаво, което никога повече няма да се случи.

Като една самота, настанила се удобно сред руините.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.