Да обичаш някого толкова много, че да не искаш да ти се сбъдва.

Това е историята на една любов, идеализирана от мен самата.

Любов, невъзможна и съвършена.

Всичко започна с “имало едно време една среща.”

Случи се на улицата, като ненадейно прелитащ астероид през моята галактика.

Бум и бе любов!

Неизказана,несподелена, целяща само да изпълва дните ми с романтични фантазии, розов памук под краката ми и много въздишки по Него.

Мъж, несъвършен като всички други.

С неговите травми, качества и навици.

С неговите странности и лоши черти.

Мъж,който в моите очи е самото изящество.

Сякаш Вселената е дала любовта ми в неговите ръце.

Да я притежава, без да я докосва.

Да й се наслаждава до сладко мъчение.

Дори да страдам по нея понякога.

И щастието да не ми се сбъдне никога.

Защото все още, благодарение на липсата му, аз вярвам в съвършеното събуждане сутрин.

В целувките, които изтриват целия ден от мислите и лицето ми.

В най-красивото пътуване между нас двамата.

И в Него-все така съвършен.

Разбира се, че зная колко тъмни страни има Той.

Но в моята приказка не са написани.

Нито думичка няма спомената за тях.

И ми е хубаво.

Наивница, мечтателка,дете…

Каквото и да съм, вярвам в любовта.

Вярвам в Него.

Вярвам, че има вечност само с едно “обичам те”.

И все още се залъгвам,че е по-добре Той да не ми се сбъдва…