Да спреш да виждаш този, който обичаш е жестоко наказание.
Силно задушаващо,без симптоматика за подобряване.
Сякаш някой ти е отнел възможността да се наслаждаваш на живота през очите на любимия, или ти е изтръгнал способността да вкусваш живота.
Ей така, без предупреждение.
Следват нервни сривове, няколко реки от тъга и прераждане.
Нова планета, без орбита и нужда от съзвездия.
Без космически чувства, но пък с нормални човешки.
Усещаш насладата от живота, без да се налага да има втори.
Смееш се на глупави комедии,купуваш си сама цветя и знаеш колко много означаваш за най-важните очи-тези, които виждаш в огледалото.
Без да се съмняваш в себе си, без да се налага да си винаги красива за някой друг.
Какво изцеление е влюбването в самите нас, дори и не подозираме.
Колко раздели са нужни, за да “отплепят” от теб слой от емоции, които водят до теб наистина.
Условието е едно:Без право на виждане.
Това е единствената раздяла, която изцелява.
Защото срещнеш ли го, звездите се пропукват от спомени за лято, ясно небе и топло тяло.
Или накратко:
Как краят става начало.
Вашият коментар